Разказ без име

Единственото, което искам е да си седя вкъщи и да знам..да знам че той е там някъде..,че съществува. Той седи и си мисли: „Дали тя в момента седи на някой дървен стол?”. Свързват ги само мислите един за друг, а най- тъжното е, че дори не се познават. Ще се запознаят ли някога? Само съдбта може да каже. Има хора, които никога не намират сродната си душа. *** Всеки ден се разминаваха, а дори не се поглеждаха. Той беше погълнат от ежедневието, а Тя от самотата. Бяха толкова различни, че чак се привличаха. Денят беше мрачен. Времето, което я поддържаше жива. Винаги преди да завали Тя седеше на пейката, която според Нея беше по средата на парка, пиеше горчиво кафе, четеше поредния криминален роман, и мечтаеше. Винаги се опитваше да познае кой е убиеца. В същият този ден, на Него му се доходи в парка. И отиде. Купи си пакет цигари и седна. Запали една и се замисли. Дори Той не знаеше за какво мисли. Хрумваха му различни неща, после ги забравяше. Страстта му бяха касетите с музика. В този малък и неизвестен никому град имаше само едно единствено местенце, където можеше да намери тези за него ”съкровища”. Това беше една малка антикварна книжарничка. Реши да отиде там и се прости с шанса да я види, а Тя беше буквално на 10 метра от него, но с гръб. Тя купуваше само книги на старо, за това четеше каквото й попадне. Беше голяма щастливка, защото леля й работеше в книжарница и винаги продаваше книги на племенницата си с отстъпка. Може би за това се случи така, че книжарницата фалира. Тя беше принудена да търси ново място откъдето да купува евтини и завладяващи книги, беше й трудно защото не обичаше промените. Докато седеша на пейката се опитваше да измисли решение на привидно незначителния си проблем. За нея обаче, беше голяма работа. Стана и реши да се поразходи из парка. Това се случи в същата секунда когато и той стана. Вървяха един срещу друг. Дори не се забелязаха, тя мислеше за книги, той за касети. Бяха толкова целеустремени, че дори не осъзнаха, че са се разминали със сродната си душа. Тя не намери откъде да си купи книга, а той беше толкова разсеян, че дори беше забравил за какво е тръгнал. Странно. Никога не му се беше случвало. Като цяло се чувстваше много странно в този ден, и не можеше да разбере защо. Като че ли имаше буца в гърлото, особено чувство прерязваше стомаха му. Не беше усещал тялото си до сега така. Имаше му нещо. Прибра си и направо си легна с дрехите. Реши, че сънят ще го излекува, въпреки, че не знаеше от какво. Тя. Тя седеше на леглото и дочиташе последните страници на романа. Усещаше нещо нередно, но не обърна никакво внимание на това си чувство. Убиецът беше попа, а тя беше убедена, че е шофьора. Малко се разочарова. Изведнъж чувството на умора се появи в Нея. Облегна се назад и заспа. Събуди се през нощта, обляна в пот и сълзи и не можеше да си спомни що за кошмар е сънувала. Часовникът показваше 04:58. Не можа да заспи повече и просто продължи да лежи, да гледа в тавана и да мисли за живота си. Нещо не и достигаше. Утрото беше слънчево и красиво. Когато стана Той се сети, че иска да си купи Nirvana на касета. Изпи кафето, което му се стори ужасно горчиво тази сутрин. Облече се и отиде в антикварната книжарница. Тя също излезе рано. Недоспала, не сресана единственото, което Я вълнуваше днес беше да си купи кримката и да отиде в парка да я прочете. Сложи една огромна шапка за да не си личи, че корените и са за боя, обичайното кожено яке и вълнен шал и излезе. Докато вървеше по улицата гледаше нагоре по сградите, и въобще не гледаше къде върви. След като се спъна няколко пъти, погледна напред и видя пред себе си витрина, в която имаше само стари книги. Радостно чувство изпълни цялото й тяло. Влезе и не знаеше какво да прави, все едно беше в рая. Подмина рафта със старите касети и се запъти направо към книгите. През това време, Той се колебаеше между “In utero”и ”Bleach”. Не мислеше за нищо друго, когато изведнъж пак усети онова чувство от вчера. Обърна се рязко и нямаше никого зад Него. Не можа да разбере какво е това чувство. Мисълта го измъчваше. Не можеше да се съсредоточи върху нищо . Изведнъж усети нещо още по-странно. Искаше му се да рисува. Като че беше изпаднал в транс. Когато се прибра взе хартия и молив. Ръката му се движеше сама. Не знаеше какво прави, докато не остави изхабения молив. Видя, че е нарисувал момиче. Тя беше невероятно красива и въпреки, че не беше цветна, той знаеше че очите и са зелени, а косата – винено червена. Закачи картината на стената си и винаги когато я погледнеше се чувстваше по онзи начин. Разбра, че тя е виновницата, която и да беше. Никога преди не я беше виждал, а мислеше само за нея. Нейното състояние беше напълно нормално или поне така си мислеше, докато не вървеше по улицата и не намери 10 долара. Не можеше да повярва. Никога не беше намирала пари. Усети, че трябва да ги изхарчи за нещо различно. Първото, което й крумна беше – музика. Сети се за малката антикварна книжарница, от която си купи последната книга, там имаше нянакъв щанд за касети, който тя беше подминала и не му беше обърнала внимание въобще. Вдигна парите и отиде там без и миг да се поколебае. Беше решена да вземе първото нещо, което й попадне в ръцете. “In utero”. Nirvana. Не беше особено доволна, но все пак беше слючила сделка със себе си, не може да я наруши. Прибра се и изслуша касетата. Не беше впечатлена първия път, но на втория разбра всичко. Какво беше това „всичко”? Само тя си знаеше. Музика, като тази на Nirvana по скоро де огорчаваше по някакъв начин отколкото да те просветли. Направи нещо, което никога не беше правила до сега, но винаги и се искаше. Отиде при гадателка. Всички нейни близки бяха против, но нея не я интересуваше искаше да знае повече. За него. Още не беше влязла, когато жена с изумрудено сини очи, стояща зад едно бюро й каза: - Влюбена си! - Не съм! – отрече тя с лек уплах. - Добре, седни. Тя седна на една ниска, ратанова табуретка, която на пръв поглед изглеждаше страшно неудобна, но се оказа доста уютна. Жената запали цигара и се опитваше да я прецени, докато я гледаше отвъд облака дим. Стаичката се осветяваше само от свещи и беше леко зловеща. Това не й попречи да се почувства комфортно и да зададе въпрос на гадателката. - Кой е? - Живее на три пресечки от твоята улица. Входната му врата е жълта, и има постелка с котки пред входа. Не знам името му, но бъди сигурна, че и той не може да заспи от мисълта за теб. Тя не знаеше какво да отговори, затова просто замълча. Следващия ден беше паметен. Реши да го намери. „Жълта врата, постелка с котки”... „Жълта врата, постелка с котки”... „Жълта врата, постелка с котки”... си повтаряше на ум Тя през цялото време. След дълго обикаляне застана пред прослувутата жълта врата с изрисувани анимационни котки на постелката отпред. Чак сега се усети, че не знае какво точно иска да му каже. „Здравей една гадателка ми каза, че те обичам”. Нямаше как да го каже по-подходящо, все пак това беше самата истина. Подпря се на една стена и се зачуди какво да прави, когато изведнъж Той отвори. За първи път от няколко дни излизаше от дома си. Забеляза я. Тя стоеше там и беше толкова вглъбена в себе си, че дори не чу когато Той я пита коя е и защо е тук (макар, че знаеше). Тя вдигна поглед и го видя. Знаеше, че е Той, беше толкова объркана, не знаеше какво да направи. Избяга. Тичаше надолу по улицата и дългата й жилетка се влачеше по мръсния асфалт. Отначало Той не осъзна какво се слувча, но след това тръгна да я гони. Когато излезе от входа си, вече нямаше и следа от Нея. Същата нощ той я сънува. Просто нейния образ нищо друго. Тя също го сънува. Цяла нощ мислеше за това колко е глупава, че е избягала. Минаха два три дни. След това седмица. Никой не набираше смелост да намери другия отново. Той допря ухо до стената на малкия си апартамент. Чу я. Чу мислите й. Тя говореше на себе си, но той я чуваше. „Защо? Защо? Аз просто исках.. да го видя, да чуя гласа му..” „Обичам те” помисли си той. „И аз” промълви наум тя. Споделяха сънищата си, страховете си. Всичко..единственото, от което се страхуваха беше срещата, но все пак се решиха. Той седеше на пейката по средата на парка с две чаши горчиво кафе и я чакаше дойде, седна до Него и в този момент и двамата се повувстваха живи и пълноценни. Бяха се унесли в приказки и дори не забелязаха гадателката, която ги наблюдаваше. Жената с изумрудените очи се прибра в така наречения си „офис” и се замисли: „Дали Той ще се сети, че че за първи път дойде при мен когато беше на десет – питаше за болен роднина, не се интересуваше от любовта. Тогава се сетих за червенокосото момиче, което подскачаше на улицата и играеше на дама с другите деца. Отпратих го и закачих снимката нейната снимка зад себе си. Бавно и полека образа на момичето от снимката се прокрадна в съзнанието му. Така както и тихо и ненатрапчиво влезе в главата на момичето гръндж звученето на Nirvana.”